През последните десетилетия концепцията за емоционалната интелигентност стана една от най-популярните в психологията и приложните области – от образованието до подбора на персонал. Според изследовател от Пермската политехника обаче все още има значителна празнина в нейната теоретична основа: съществуващите модели не отчитат способността да чувстваш. Това съобщиха за Газета.ру от пресслужбата на учебното заведение.
Днес под емоционална интелигентност най-често се разбира способността да се разпознават, разбират и регулират емоциите – собствените и чуждите. Това е структурата, която е в основата на повечето диагностични тестове. Те оценяват доколко точно човек може да назове дадена емоция и да разсъждава логично за нея. Тези методи обаче обхващат предимно когнитивния компонент и не дават отговор на въпроса дали човек действително изпитва емоции.
Елена Расторгуева, кандидат на психологическите науки, доцент в катедра „Социология и политически науки“ в ПНПИ, предлага да се допълни структурата на емоционалната интелигентност с нов основен елемент – емоционална чувствителност. Тя се разбира като способност да се насочи вниманието към собствените чувства, да се остане „в контакт“ с тях, без да се потиска или замества преживяването с анализ.
„Експерименталните данни показват, че човек може да запази способността си да анализира и да води диалог, но в същото време временно или трайно да загуби способността си да чувства“ – казва Елена Расторгуева.
Според изследователката емоционалната чувствителност не е вродена черта на темперамента. Тя е способност, която може да бъде развита и възстановена. При липсата ѝ човек по-зле разпознава признаците на стрес и претоварване и е по-вероятно да изпита прегаряне и психосоматични разстройства.
Проблемът е особено важен при практическото приложение на тестовете за емоционална интелигентност. При подбора на персонал и в съдебната практика резултатите от диагностиката могат да повлияят на решението за назначаване на длъжност, на избора на превантивна мярка или на оценката на риска от рецидив. В същото време човек със загубена чувствителност е в състояние да покаже високи резултати благодарение на развитите умения за анализиране на емоциите, без да ги преживява пълноценно.
Предложеният модел предлага по-точна диагноза: той ще разграничава дефицитите в осъзнаването, уменията за саморегулация или способността за усещане. По мнението на автора, по-нататъшното развитие на концепцията ще изисква допълнителни психоневрофизиологични изследвания.
В бъдеще разширената структура на емоционалната интелигентност може да се превърне в основа за нови диагностични инструменти, които ще могат да разграничават реалното преживяване на емоциите от тяхната имитация и ще помогнат за по-точна оценка на емоционалната стабилност и емпатията на човека.
