Да пазиш обида е като да носиш в джоба си тежък камък, който изобщо не смяташ да сложиш някъде.
С течение на времето ръката свиква с тежестта, но гърбът все пак започва да боли и всяка крачка се дава трудно, според кореспондента на .
Често си мислим, че обидата е начин да накажем виновника, но всъщност тя наказва само нас. Човекът, който е причинил болката, може отдавна да е продължил живота си и дори да не си спомня за случилото се, но ние продължаваме да носим тежестта.
Снимка: Pixabay
Невробиолозите са установили, че мозъкът не прави разлика между прясната болка и спомена за нея – всеки път, когато възпроизвеждаме стара обида, ние я преживяваме наново. Активират се същите зони, в кръвта се освобождават същите хормони на стреса, само че събитието вече не е там, а само мисълта ни за него.
Тук прошката не е за този, който е обидил, а преди всичко за нас самите, за да спрем да се тровим отвътре. Това не означава да забравим или да оправдаем постъпката, а да премахнем оковите, които доброволно сме взели от себе си.
Много хора се страхуват, че като простят, ще проявят слабост или ще позволят отново да бъдат обидени. Но в действителност способността да прощаваме е признак на сила и зрялост, способност да отделим еднократната ситуация от неправомерното поведение през целия живот.
Да се отървеш от обидата е по-лесно не сам, а като споделиш болката си с някой, който е способен просто да изслуша, без да дава съвети. Понякога е достатъчно да кажем на глас това, което е закипяло, за да не изглежда вече толкова огромно и неразрешимо.
В крайна сметка паметта ни не е видеокасета, а жива тъкан, която се променя всеки път, когато се докоснем до нея. И ние имаме силата да направим това докосване лечебно, а не раняващо.
Прочетете също
- Защо чуваме само това, което искаме да чуем: капанът на собствените ни уши
- Как да помолим за помощ, без да предизвикаме скандал: метод, който винаги работи
